Спомняте си крилатите фрази, които родителите постоянно ни повтаряха? "Учи мамо, за да сполучиш", "Учи мамо, за да не работиш.", "Учи мамо, за да имаш по-добър живот"... Но с наближаване на дипломирането ми, все повече подлагам на съмнение тези концепции. Поне на това ни научиха в аулите, да подлагаме на съмнение всичко.

Но да се върна към близкото си минало. Навярно всеки е изпитвал онази тръпка при избора на университет и последвалото приемане. Спомням си какво уникално чувство изпитах, когато разбрах, че са ме приели в специалността, която исках. За разлика от повечето студенти аз имах много ясна представа какво искам да уча. Ще спомена, че е в сферата на природните науки, защото просто ненавиждах сухата материя на икономиката, философията, правото и т.н. А и нали знаете, че България била пренаситена с подобни специалисти...
Аз направих моя избор на пръв поглед много внимателно. Мислех си, че желаната специалност от мен ще е перспективна. Сега обаче не мога да повярвам колко наивен съм бил. Но всъщност аз не съм виновен. Университети си позволяват да създават измислени специалности и дори такива, които не са перспективни (в България), но умело примамват наивните ученици със захаросани описания и обещания с безгранична реализация. Боже, все още не мога да повярвам колко наивен съм бил...
Дойде и началото на първата университетска учебна година. Както се досещате стресът е голям: непознат град, непознати хора, живееш при/със непознати и най-често в мизерни условия. Но си повтаряш, че трябва да се търпи за хубост... Тогава предстоящите години ми се виждаха толкова дълги...
Запознанства с колеги, нови приятели, всички с очаквания, че ще се реаилизират като специалисти. Леле, колко наивно... Но това е оптимизмът на първокурсниците, на младите. Годините започват постепенно да отминават - първа, втора, трета. Някои осъзнават истината, че няма да се реализират, никой не го интересува дали ще се реализират. След това прозрение вариантие са  три:
 1) Малцина продължават да учат с надежда. Имат ли друг вариант?
 2) Други директно напускат, за да не пропиляват годините си.
 3) Третите просто си вземат изпитите дори и с тройка, колкото да получат доказателство за образование...

Но кое всъщност демотивира (мекоказана дума) студентите?
1) Материалната база. Много, често тя е стара. Показвали са ни и уникални, чисто нови апарати, но все едно като в музей. Абсурдно е да обучат студент на модерна и скъпа техника... И най-ужасният вариант - да ти четат лекция за неща, които нямат, не си виждал и няма и да видиш...

2) Перспективата. Перспективата за реализация е нулева. Както споменах, тези институиции си позволяват да създават измислени специалности, абсурдни дори, но с примамливи имена и захаросани описания. Но защо? Просто защото университетът има нужда от пари. Колкото повече младежи излъже, толкова повече пари ще има. Колкото повече измислени дисциплини въведат, толкова повече работа ще има за иначе престарелите преподаватели.

Най-много обаче ме тормози един въпрос: "ПОЛУЧАВАТ ЛИ УДОВОЛСТВИЕ ОТ РАБОТАТА СИ НАШИТЕ ПРЕПОДАВАТЕЛИ?". Аз лично не бих понесъл идеята 4 години да преподавам на група млади хора с надежди, но да знам че всъщност подготвям поредната порция безработни и то само, за да мога аз да имам работа и да получавам заплата. Без тези наивни младежи преподавателите биха били поредните безработни. Мога да ви дам куриозен случай от моя академичен път. Колеги питаха човека, който е въвел специалността ни в университета: "Какво ще работим като завършим?" Отговорът беше прост и ясен: "В България няма къде, но в чужбина много се търсят специалисти като вас". Какви изводи можем да направим?
 - Функцията на университетите е да събира пари от хората с надежда, за да осигури работа на своя персонал.
 - Университетите не произвеждат кадри за България, а за чужбина... евентуално.


Каква е моята равносметка?
Дипломирането чука на вратата, а аз осъзнавам, че ОБРАЗОВАНИЕТО СЪСИПА ЖИВОТА МИ. След 4 години в мизерия и тежки изпити се чувствам предаден, излъган и използван. Наистина се чувствам като ходеща касичка. Но въпреки, че ме излъгаха, поне ми казаха в очите какви са моите възможности. Мога да напусна семейството и приятелите си, за да търся работа в чужбина. Другият вариант е да стана магистър и дори доктор, като продължа мизерстването си още 6 години. Но след това какво следва? Мизерстване цял живот? Страхувам се, че ще стана прекалено квалифициран за иначе малкото свободни работни места в страната ни и като резултат, вместо да ми помогне образованието, то ще ми навреди. Ще трябва да се срамувам, че съм магистър или дори доктор - кандидат на науките...

Затова моля, помислете дали си струва и избирайте много, МНОГО, много внимателно какво ще учите. Аз направих своя избор и съжалявам, защото ОБРАЗОВАНИЕТО СЪСИПА ЖИВОТА МИ, ТО УНИЩОЖИ БЪДЕЩЕТО МИ. Ще съм поредният продавач в супермаркет с непотребно висше.



Моля споделете и разпространете тази статия. Нека хората разбета, колко е голямо не само моето огорчение от тази порочна система...

Не съм много съгласна с написаното... Дано не става дума за СУ, но по това, което пишеш, защо ли си мисля, че е точно СУ. На мен от първи курс ми говорят как ще работя за 290 лв. и накрая вече ми идваше да крещя "Знам, че ще са малко парите, но аз това съм избрала"! Заплашваха ме с въшки, болести, роми ... (сам се сещай за специалността ми). Но не прехвърляй вината на другите, на университета. Ти сам си избрал да повярваш на техните красиви думи, на захаросаните описания на преподавателите. Ако искаше да откриеш реалността - повярвай ми щеше да го направиш. Просто много хора избират да живеят в мечтите, че един ден едва ли не ще имат своя фирма, ще бъдат политици, вместо реалността. За себе си мога да кажа (без да ме пита някой хаха), че ще работя за минималната работна заплата и ще съм доволна. Не съжалявам за 4-те години в университета изобщо, защото най-малкото те ме развиха като човек.
Образованието няма как да ти съсипе живота, само това запомни!